Почти всички пловдивски митрополити – свързани с Македония

Пловдивският митрополит Натанаил е бил част от Кресненско-разложкото въстание, преди да дойде под тепетата

Не един и двама йерарси, управлявали пловдивската епархия, са свързани с историята на България в Македония. Темата отново е на дневен ред в публичното пространство с приемането на т.нар. Френско предложение за падане на ветото и отваряне на европейския път на Република Северна Македония. А Пловдив е силно свързан с тази част на Балканите.

Трима от споменатите йерарси остават в Пловдив и почиват край катедралния ни храм Успение Богородично. Най-дълго свързан с града ни е Максим Пловдивски, управлявал епархията от 1906 до 1938 година. Преди него на поста е Натанаил, останал в историята като Охридски, но ръководил пловдивската митрополия всъщност по-дълго – цели 15 години. Най-слабо известен е Синесий – последователно охридски и скопски митрополит, но преди това свързан за кратко и с Пловдив в размирните години на Руско-турската освободителна война. Първият от тях е Панарет Пловдивски.

Панарет е роден през 1805 година в гръцката част на Македония – в Пътеле, близо до Лерин. След това учи в Битоля, по-късно расте в църковната йерархия, докато става митрополит на епархията на Ксанти. От там идва в Пловдив през 1861 година по време на спора между бъдещата Българска екзархия и Цариградската патриаршия, като макар и назначен от гърците, заема българска страна в спора.

Той остава на поста до смъртта си през 1883 година. В неговия случай връзката с Македония е предимно в ранните години от живота му. В следващите обаче нещата са по-различни. Земите на територията на днешна Република Северна Македония са част от Българската екзархия, но попадат в политическите граници на Османската империя.

Тези региони влизат в територията на Българската екзархия, тъй като са гласували на плебисцити – на практика местни референдуми – да бъдат част от Българската църква. Така там са изпращани български свещеници и български епископи в съответните епархии, като някои от тях след това продължават църковната си кариера в Пловдив. Самата територия на днешна Република Северна Македония е имала и малко по-различна църковна уредба – регионът на Щип, например, е бил част от Кюстендилската епархия, територията по поречието на Вардар основно е бил Велешка епархия (именно там е бил епископ известният Авксентий Велешки, на когото е кръстена и улица в града ни). Свързани с нашата история, обаче, са най-вече Скопската и Охридската епархии.

Синесий Стобийски – слабо известният спасител на Пловдив от опожаряване

Такъв е слабо известният в Пловдив Синесий. Той пристига в Пловдив във връзка с Руско-турската война. В този период митрополит все още е Панарет, но той се премества по време на бойните действия в Цариград. Така на негово място за кратко време е назначен именно Синесий, който по това време е викариен епископ на Кюстендилската епархия като епископ в Щип.

Синесий остава в Пловдив 11 месеца, като историята помни как призовава българи и гърци да останат в града по време на идването на руските и български освободителни войски. Турската власт е искала християните да напуснат града, за да го опожарят, но именно дейното участие на Синесий е един от факторите това да не се случи.

По спомените на друг висш духовник, за който също ще стане дума, Синесий е бил един от големите борци за българската кауза в Македония срещу „сръбската пропаганда“ в годините от Освобождението до Първата световна война. Като епископ в Щип той е помагал за отварянето на множество български училища и се е грижил да не се случват фалшификати в „чисто българския край“ по израза на митрополит Максим Пловдивски.

След краткия си престой в Пловдив, Синесий се връща в Македония, където последователно става охридски и скопски митрополит, продължавайки борбата срещу сръбската пропаганда. В един момент обаче влиза в конфликт, както с месните български първенци, така и с дейците на ВМОРО и през 1909 година подава оставка. Последните си години прекарва в Кюстендил и е погребан в двора на старата църква „Св. Мина“.

Натанаил Охридски – участник в Кресненско-Разложкото въстание

След няколко години, в които българската пловдивска епархия е без митрополит на поста е назначен Натанаил, който идва от Ловеч, но е най-известен като Охридски епископ. Той пише активно за ситуацията на българите в Охрид, също работи за българкото образование в региона и дори участва в Кресненско-разложкото въстание.

Именно участието му в това въстание е свързано и с напускането на охридската катедра. След 11 години в Ловеч, през 1891 година е назначен за пловдивски митрополит. Натанаил остава ръководител на пловдивската епархия до смъртта си през 1906 година. Също е погребан в двора на Успение Богородично.

Любопитно е, че няколко години преди смъртта му за негов помощник е назначен Теодосий Гологанов – за кратко скопски митрополит на българската църква през 1890-91.  Поради разколническа дейност и желание да възстанови Охридската архиепископия, отделена от българската църква, той е свален от поста. След разкаяние отново става част от българската църква, но заема по-нисши постове, сред които и помощник на пловдивския митрополит между 1901 и 1906 година.

Максим Пловдивски – радетел за българщината в Македония и историк на предшествениците си

След смъртта на Натанаил на поста е назначен Максим – по стечнение на обстоятелствата също по това време временно управляващ Ловешката епархия, пратен там поради дейността си в Македония.

А Максим прекрава в Скопие едва две години, но бурни и активни със събития. Като такъв той също активно участва в борбата между българското местно население и сръбската пропаганда, която по думите му работи през свещеникът Фирмилиян, по-късно и скопски епископ на Цариградската епархия. С помощта на подкупи пред турските политически власти са откривани сръбски училища в региони, в които има само българи, твърди в спомените си Максим. Именно неговите спомени, писани тъкмо в Пловдив, са богат източник на сведения за периода и битките на македонска територия.

Интересен разказ споделя Максим, например, за силната българска общност в Щип, където местните владици са се борили срещу традицията по Богоявление да се хвърля кръст в река Брегалница, обединявала в празник българското население в региона. Традиция, която е съществувала поне от края на XIX век, а не е измислица на Балкантурист, като съвременни историци се опитват да втълпят.

Тежките битки обаче принуждават Максим да се оттегли от размирния район само след 2 години в Скопие. Така след Скопие той заминава за Ловеч, а през 1906 година идва и в Пловдив, където прекарва 32 години от живота си – до смъртта си през 1938 година.

Българската църква и годините след Първата световна война

След Междусъюзническата война и нещастният за България край на Първата световна война Македония остава полузатворена страница. Сериозна стъпка назад е принудена да направи Българската църква. Преди това в тези земи има български църкви, с български свещеници, но след това ситуацията се променя. „Центърът“ на Българската екзархия – дотогава в Цариград – се мести в София.

Възможностите за културна, образователна и обществена дейност с българите-християни извън политическите граници на Царство България са силно ограничени. Териториите около Охрид, Скопие, по Вардар и Брегалница остават под властта на Сръбската църква. Спомените, които митрополит Максим Пловдивски за Македония пише остават само на хартия. След неговата смърт пловдивски епископ става Кирил, по-късно и патриарх български.

Неговият род е свързан с албанските земи, но цялата му кариера и дейност е в годините между двете световни войни и на територията на България. В периода между 1941 и 44 година българската църква отново стъпва на териториите си в Македония и Егейска Тракия (където Кирил временно е управляващ т.нар. Маронийска епархия – около Гюмюрджина), но това е за кратко – до влизането на Царство България на страната на Съюзниците и оттеглянето от Македония, когато вече тези земи окончателно са в оста на Белград.